Примери от ежедневието

====== > продължение от „Защо затлъстяваме

Ще дам няколко примера от ежедневието, които нагледно илюстрират „зациклянето“ ни. Обеден съм, че всеки от нас може да даде подобни примери за зацикляне и то не един. Всичко това влияе на здравословното ни състояние и от там на степента на затлъстяване (възможно е да се получи и обратния ефект – анорексия). Ще дам няколко примера от ежедневието:

  1. Ставаме от сън намръщени, недоволни. Вървим по пътя към офиса, в който не искаме да стоим; да вършим работа, която мразим, за да получим едни пари, които никога не стигат да си уредим живота. Всеки ни е виновен, че ни се пречка – че не ни се пречка. Прибираме се в къщи яхнали едни емоции, едно чудо. Ядем, тъпчем се. Удоволствието от храната е нулево. Ние не я приемаме с благодарност, а я поглъщаме, смачкваме като враг. И още преди да сме си легнали, тя става наш враг. Лягаме да спим вътрешно и външно неудовлетворени, и сънищата са ни в унисон с изминалия ден. И ето идва новият ден, който по нищо няма да се различава от вече отминалия и който ще си прилича с утрешния и така ден след ден, година след година.
  2. Ставаме от сън вглъбени, забързани да проверим как ни отразяват в социалните мрежи. Важното за нас е никой да не ни закача за нищо, защото е толкова по-важно да се взираме в екрана на съвременния ни телефон, който е израз на социалната ни значимост. През годините сме се научили да игнорираме заобикалящия ни свят. Много сме заети, нямаме време за елементарни неща, като да поздравим хората, с които се разминаване, забили сме поглед във виртуалното пространство. Екранът, този наш малък нов приятел, е обсебил съзнанието ни от сутрин до вечер, а без него нямаме сили да се зарадваме на заобикалящия ни свят, който е значим само, ако е „лайкнат“ от „приятеля ни“. И ето идва новият ден, който по нищо няма да се различава от вече отминалия и който ще си прилича с утрешния и така ден след ден, година след година.
  3. Ставаме от сън, нямаме време да се усмихнем, защото бързаме. Нямаме време да сме щастливи, защото бързаме. Бързаме да станем, бързаме да направим закуска на децата, бързаме да ги заведем на градина, училище или друго мероприятие. Съсипваме и тяхната сутрин, защото ги караме да бързат и да отговорят на амбициите ни. После бързаме да стигнем до работното си място, защото за 2 мин. закъснение ще ни „порежат“ при заплащането на труда ни. Бързаме да работим, защото трябва да сме приключили в 4,5,6 и да бързаме да вземем наследниците от мястото, на което сме ги оставили. От бързане нито те имат време да споделят с нас, нито ние имаме време да ги чуем. Бързаме да им приготвим храната, кара ме ги да си излапат бързо-бързо вечерята, за да седнат да учат и бързо да приключат с домашните, че да ги турим в креватите бързо да спят, да се отървем набързо от присъствието им, за да може и ние да се почувстваме хора, да намерим малко време и за нас, макар и забързано, макар и припряно, да претупаме всичко, което обичаме и харесваме, защото утрешния забързан ден иде. И ето идва новият ден, който по нищо няма да се различава от вече отминалия и който ще си прилича с утрешния и така ден след ден, година след година.
  4. Един ден се събуждаме поглеждаме се в огледалото и с ужас установяваме, че сме вече не сме същите като преди 10,15,20 години, че сме с 10, 20, 30 килограма отгоре и в нас се поражда желание да изглеждаме отново млади и енергични, да хващаме окото така да се каже. Е, как ние сме толкова успели. Отгледали сме 1-2 деца, научили сме ги да бъдат хора, та с това ли няма да се справим. Речено сторено, ще отслабваме, но пък графика ни е толкова натоварен, защото сме толкова отдадени на семейството и децата, че трябва да е нещо лесно и бързо. Нещо за „90 дена“. Търсим най-подходящата диета, четем, обсъждаме с колежки кое е най-доброто за момента. Влагаме неимоверни усилия и устремно се впускаме в приключението. Резултатите не закъсняват, доволни сме. Споделяме с всички и с тези, които искат и с тези, които не искат да слушат. Докато след година, една сутрин се събуждаме заставаме пред огледалото и вече знаем – дошло е време за следващата диета. И така година след година, от диета на диета ние се отдалечаваме все повече от това, което сме били на 20 на 30.
  5. Един ден се събуждаме и вместо на работа ни се налага да посетим лекуващия ни лекар. Чудим се какво е станало с нас, къде сме сбъркали. Диагнозата е ясна, рецептата е в ръката ни. Бързаме към аптеката да си купим предписаната ни надежда за здраве – един куп лекарства. По пътя за работа най-авторитетно споделяме с всички диагнозата, предписаното лечение. Запленени сме от мигащия екран и съветите, които получаваме от там. Минават дни, седмици, пак сме с поредната рецепта в ръка, новите лекарства са за да лекуват причинените проблеми от предишните. След месец-два забързани, вглъбени, отговорни, се оказваме с поредната рецепта, с поредния спасителен лек за нещо, от което бързаме да се отървем. И вече сме авторитети поне по 10 различни заболявания. Авторитетно обясняваме, че шепата лекарства са ни необходими и не ни се иска, но трябва да ги пием, защото имаме отговорности към децата, внуците и правнуците, а иначе нас кучета ни яли, каквото ще да става с нас. И то става. На 20, 30, 40 сме с по няколко диагнози. И ето идва новият ден, който по нищо няма да се различава от вече отминалия и който ще си прилича с утрешния и така ден след ден, година след година.

Каквито и да са примерите ни и тяхната бройка, време е да спрем да прехвърляме отговорността и вината на външни фактори. Всеки сам е отговорен за състоянието си и трябва да започне да върви щастливо по отредения му път, да намери какво желае и харесва, да не спира да бъде себе си. Естествено това е дълъг процес и е възможно да започне едно, а след време да захванем друго. Търсенето на най-подходящото за индивидуалните ни нужди изисква да не се спираме на най-популярното в момента, да не се съсредоточаваме само върху обвивката (външното, модерното).

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *